Пета Неделя след Пасха

(17.05.2020)

 

Иисус й отговори и рече: всякой, който пие от тая вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен.

/Ин. 4:13-14/

 

Христос Сам уподобява Своето пришествие при хората на живоносна вода, която утолява всяка жажда и дарява вечен живот. Евангелското четиво, което се чете в Пета Неделя след Пасха, разказва за беседата на Христа със самарянката за живата вода или за благодатта на Дух Светий и за поклонението на Бога с дух и истина.

Господ Иисус Христос преминава през Самария на път за Галилея и се спира при кладенец близо до град Сихар. На кладенеца идва една самарянка да си налее вода. Самаряните са признавали само Мойсеевото петокнижие, без останалата част от Стария завет. Това въвеждало самаряните в идолопоклонство.

Господ казва на самарянката: "Дай ми да пия". Самарянката се учудва, че един юдеин говори с нея и даже я моли за вода, тъй като знае за непримиримата вражда между самаряни и юдеи. Христос отново се обръща към самарянката: "Да би знаяла дара Божий, и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива".

С думите "вода жива" Господ характеризира Себе Си и Своето учение. Така Той сочи на хората, че трябва да оставят враждите помежду си и да се обърнат към Него, към истинния път за спасение. Господ ни показва, че трябва да обичаме и своите врагове, че трябва да правим добро и на тези, които ни мислят злото. Но без живата вода на Христовото благовестие човеците не могат да правят добро. Те се заблуждават и от погрешни верови и исторически наслоения, и от собствената си греховна природа. Христос е този, който единствен може да даде истина и любов на грешниците, да укрепи духа им и да Ги научи на истинското поклонение и служение на Бога.

В хода на разговора си със самарянката Господ й дава да разбере, че Той е Месията, който трябва да дойде, че благовестието Божие, спасението Христово за света не е привилегия само за юдеите, за едно избрано малцинство, а е за всички хора, колкото и грешни да са те. Иисус мъдро довежда самарянката до съзнанието за собствените й грехове, нуждата да се покае и обнови живота си.

Обхваната от спасителната вяра в Избавителя, тя се покайва за миналите си тежки грехове. Започва да води добродетелен живот и се изпълва с пламенна любов към Господа.

Светата Църква е увековечила нейната памет, прославяйки я под гръцкото име Фотина,. Светото предание я разкрива като самоотвержена благовестница за Христа в Коринт и Рим. Когато Нерон я призовал на съд, тя така твърдо изповядвала вярата си в Храста, че довела императора до неописуема ярост. Той заповядал да подложат нея и цялото й семейство (четири сестри и двама сина) на най-жестоки мъчения и смърт. Самата Фотина след ужасни изтезания била хвърлена в кладенец. При кладенеца някога тя получила от Христа духовно просветление и изпила първата чаша "жива вода". И пак кладенецът й послужил като врата, през която  преминала във вечния живот!

В Христовата беседа със самарянката се разкрива истината за благодатта Божия.

Истинските служители на Бога ще Му се покланят с Дух и Истина. Истината е нашият Господ Иисус Христос, както Сам Той е засвидетелствал за Себе Си: „Аз съм пътят и истината и животът" (Иоан 14:6). Истината е Словото Божие: „Твоето слово е истина" (Иоан 17:17). Това Слово предвечно е било в Бога; това слово е Бог, това слово е Творецът на всичко съществуващо, видимо и невидимо, както свидетелства и апостолът: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало." (Иоан 1:1-3). И още: „Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца." (Иоан 1:14). Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го изповяда (Иоан 1:18). Словото Божие, Синът Божий изповядал Бога пред човеците, явил им Бога в пълнота; Той им явил недостъпната за тях истина, като засвидетелствал и запечатал неоспоримата истина с изобилно преподаване на Божествена благодат. „От Неговата пълнота всички ние приехме и благодат въз благодат; защото Законът бе даден чрез Моисея, а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа." (Иоан 16-17). Това означава, че чрез Иисуса Христа ни е дадена самата благодат, самата истина. Истината има свойствения на Нея Дух. Този Дух се нарича Дух на Истината (Иоан 15:26;16:13). Той е Дух, изхождащ от Отца (Иоан 15:26). Той е Светият Божий Дух (Иоан 14:26). Той е Дух на Сина (Гал. 476), като съставящ заедно с Отца и Сина едно неразделно и неслитно божествено Същество (Света Троица). Приемането на Истината е и приемане на Светия Дух: Защото Всесвятата Истина, Синът Божий и Слово Божие възвестява, че ще изпрати Светия Дух от Отца (Иоан 14:16-17). Естествено е Светия дух да присъства там, където действа Светата Истина и да запечатва Нейните действия. По същия начин, където действа Светия Дух, там има обилно явяване на Истината, както Господ е казал на Своите ученици: „Кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина" (Иоан 16:13). Изобразявайки чудното отношение на Божественото Слово към Божествения Дух, Господ казал за Духа: „Той мене ще прослави, защото от моето ще вземе и ще ви възвести. Всичко, що има Отец, е мое" (Иоан 16:14-15). Светият Дух изгражда духовно истинния християнин и го преобразява в „жилище Божие" (Еф. 2:22). Той изобразява и вселява Христа „във вътрешния човек" (Еф. 3:16-17). Той осиновява човеците на Бога, правейки ги подобни на Христа и насаждайки в тях Христовите свойства (Иоан 14:6). Човеците, осиновени от Бога, в молитвите си се отнасят към него като към Отец, защото Дух Свети напълно явно и осезаемо свидетелства на духа на обновения от Него човек (Рим. 8:16) за осиновяването му от Бога.  Именно такива вярващи, покланящи се на Бога с Дух и истина, търси и приема Бог. Извън истинното християнство няма нито богопознание, нито богослужение.  

По тази причина Господ е заповядал отричане от естеството на падналото и заслепено човечество, несъзнаващо своето горчиво падение. За спасението е необходимо отричане от греха! Но греха толкова се е утвърдил в нас, че се е превърнал в естество. За отричане от греха е станало жизнено необходимо отричането от падналото естество, отричането не само от явните зли дела, но и от многоуважаваните и прославени от света добри дела на вехтия човек.

Жизнено необходимо е да заменим своя начин на мислене с Христовия разум, а дейността според влечението на чувствата и указанията на плътското мъдруване - с усърдното и внимателно изпълнение на Христовите заповеди. „Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни." (Иоан 8:31-32). Грехът държи в робство посредством неправилни и лъжливи понятия.

 Докато човек пребивава в своето паднало естество, дотогава е потопен в мрака на най-дълбоко неведение: той не знае как и за какво трябва да се моли (Рим. 8:26),  неспособен е да служи на Бога. Само вярата в Христа дарява познание на Истината; вярата изразявана с изпълнението на Христовите заповеди привлича в сърцето на вярващия благодатта на Светия Дух. Само с вяра и дела можем да бъдем истински поклонници на Бога, да Му служим като на Отец, с Дух и Истина. Амин.

 

 

< назад